Марина Христова

Турското ни всекидневие 130 години по-късно

Марина — Tue, 09 Feb 2010 22:01:51 +0000

Има една държава, която у нас се оказва доста интересна тема за каквото и да става дума – за партии, медии, новини, министри дори. Това е Турция. 131 години след края на турското робство ние се занимаваме повече с нея, отколкото с Европейския съюз, САЩ или Русия. Малките момиченца вече не искат да приличат на Райна Княгиня, а на Инджи. Пет века ни разочароваха, но сто години ни върнаха покорното чувство. Но това е минало, трябва да се върви напред. Някой ще каже - стига вече с това робство, минали са няколко поколения от тогава, не го натяквайте. Но докато очакваме трети март и посрещането на поредната годишнина от свободата, ежедневието ни придоби нови измерения и различен център, който ни засмуква. И това не идва от изстрадалия редови турчин или помак.

През последната една година си говорим, питаме се и се чудим какво да правим с новините на турски по националната телевизия. Защо ги има след като ние сме само граничещи държави? Да пуснем и румънски, гръцки и сръбски? Или такива на иврит, защото у нас има много евреи? Само помислете дали ако не се беше случила Руско-турската война и Османската империя още беше тук, щеше да има поне десет минути български новини? Дали там има новини на арменски или кюрдски?

Пак по същото време, като че ли по план, нашето всекидневие насилствено се завъртя около турските сериали. Чудо невиждано у нас, Изаура и Касандра ще се обидят, но се случи – вече не са номер едно. Сега всяка домакиня и баба, половината работещи жени и доста голяма част от мъжете им седят и плачат за Харун и куп други хора с трудни за произнасяне имена, които сме се постарали да забравим за един век. Сериалите, които гледаме връщали ценности, морал и човешки отношения, които у нас били забравени. Да, забравени са, защото тук са били факт в 19 век. Защото ние сме продължили напред. У нас вече рядко се купуват и продават булки, рядко цялото семейство дава парите си на най-стария да прави каквото иска с тях. У нас вече просто се мисли по европейски, а не по ориенталски, колкото и да ни убеждават в обратното. Тръгнали сме по този път, да кажем, че ни остава още малко да стигнем в Европа. Но Балканите са рошави и едва ли някой ще успее да ги среше, казваше Радичков в едно от последните си интервюта. Чарът ни е в това, а не в покорството.

Единственият нормален глас в случая се оказа този на Божидар Димитров – поиска си човекът, Турция да даде обезщетенията за тракийските бежанци. Има ли някой наш сънародник, който да не иска това? Оказа се, че има и не е само един. А Божидар Димитров си изяде пердаха и се оказа порицан пред цяла България. Защото защитава интересите на страната си пред тези на Турция. А далаверата на бившата Османска империя е една – да влезе в ЕС. Но със сигурност скоро ще влезе в книгата на Гинес – за най-дълги преговори по присъеднияване към Общността. Иначе ние можем да говорим и за арменския геноцид. За него пак се дърпаха уши, но през 2008 години. Просто за Турция се говори с шепнене. За Македония то не ни помогна…

20 години назад или напред?

Марина — Wed, 28 Oct 2009 10:52:39 +0000

След няколко дни се навършват 20 години от началото и края на нещо, което никой не може да определи точно. Преди 20 години приключи четиресет и петгодишната диктатура на БКП. Студената война поне привидно свърши, а хората станаха едно. Всеки от двете страни на желязната завеса с почуда разбра, че онези от другата страна, било западната или източната не живеят различен живот, нямат по три крака и определено не ядат хора. Всеки в България свързва комунизма с различни неща. Всеки може да изброи хиляди неща, които са се променили от тогава до сега. От факта, че вече не те шантажират да си купуваш бананите само по Коледа и да чакаш да пуснат нещо, до почти невъзможното пътуване в чужбина ако не си нечий човек. Всичко беше подчинено на една партия. Лошите неща, които тогава тормозеха всеки вече ги няма, но пък на преден план излизат доста други неща. Никой не си е представял развитието на жълтите вестници у нас или масовостта на наркотиците. Дали другарят П., който работи като чиновник си е представял, че отвличанията по улицата ще станат ежедневие? Дали пък ние сега можем да си представим, че цените в магазините могат да бъдат едни и същи навсякъде и то години наред. Аз не мога, наистина. Не помня онова време, вярвам на хората около мен, които ми разказват за бетонните цени, но наистина е трудно да се проумее в днешния свят. Преди дори да имаш пари е трябвало да намериш връзки, за да си го доставиш. Днес ти трябват връзки, за да изкараш пари и да си го вземеш, защото го има навсякъде.

Всеки, който живее съзнателния си живот от двете страни на 10 ноември 1989 година наистина разбира какъв портал във времето се е оказал този невинен петък. След десетилетния застой се стигна до живот на високи обороти. Така и май никога няма да се радваме на нармален ритъм на съществуване. Но какво се промени конкретно? Всеки може да си спомни наистина хиляди неща. Ето само 20 от тях, като за 20 години. Отдолу можете да намерите и 20, които днес са ежедневие, но преди не ги е имало у нас. Част от тях са от онези желани стоки, които са се носили от чужбина или са се докарвали за партийните другари. Но определено не са били за всички, както е сега.

За щастие или не вече не съществува:

Берлинската стена
Лагерите за политически противници
Жителството
Руска телевизия всеки петък
Еднопартийната система
Еднакви цени на стоките и услугите в цяла България години наред
Социалистическо съревнование и петилетни планове, както и ленинските съботници
Ткзс-тата
Задължителна казарма, запас и военно обучение в гимназията
Манифестациите и спартакиадите
Безплатното висше образование и здравеопазване
Разпределението след университета
Безплатните задължителни студентски бригади
Дружинните ръководители, чавдарчетата, пионерчетата и Комсомола
Производствената гимнастика
Мавзолеят в София
Сградата на цирка
Ергенският данък
Тоалетна хартия на лист
Циклостил и словослагатели

И да съжаляваме и да не съжаляваме днес имаме и много нови неща:

Свободно пътуване в чужбина
Частен бизнес
Данък добавена стойност
Здравна каса и доброволни пенсионнни фондове.
Преки избори за президент
Свободна търговия с имоти и брокерски фирми
Представители на малцинствата в управлението
Заложни къщи, чейндж бюра
Секти
Мутри, наркозависими
Порно списания и жълти вестници
Метро
Мотивационно писмо
Мобилни телефони
Фитнес, солариуми и т.н.
Банкомат
Лаптоп и DVD - Player
Фритюрник и микровълнова печка
Храни в тарелки, пици в кутии
Прясно мляко и сокове в кутии

Научи ме, мамо, да паркирам…

Марина — Thu, 22 Oct 2009 16:30:21 +0000

Всяка година по пътищата у нас загиват по около 1000 души. Въпреки това всеки кара както намери за добре, а в последните месеци леките катастрофи по улиците като че ли стават все повече. Но колкото е опасно и безразсъдно карането на някои от шофьорите, също толкова откачено и нагло може да бъде паркирането им. Особено любими места за оставяне на колата са зелените площи и тротоарите. Мястото, на което би трябвало да се движат пешеходците е в точните размери на повечето марки автомобили у нас. Има обаче и някои виртуози в този тип нарушения. Защо покрай тях обаче не виждаме паяци? Може би хората от КАТ не могат да насмогнат, защото ситуацията е една и съща по всички улици поне в столицата. Ето само няколко примера как може да се паркира.

Кв. “Лозенец”

Зад една от болниците на Медицинска академия

На бул. “Монтевидео”, на няколко метра от Нов български университет

Не си давайте парите за застраховки за съкращения

Марина — Tue, 15 Sep 2009 22:09:57 +0000

Застраховките като цяло са едно добро нещо, защото даваш малко пари и евентуално получаваш много при даден инцидент. И дотук свършваме с положителните черти. От там нататък остава тънкото сметкаджийство, далаверата и откровеното печелбарство. Ако сте чували фразата, че беден банкер няма, то същото се отнася и за хората, които ви чертаят най-лошите сценарии, за да изкарат някой лев. Сигурно вече сте се замислили покрай кризата, че трябва да направите нещо, за да се предпазите от банкрут, когато шефът ви фалира преди вас. Един от начините е ясен – застраховка „Съкращение”. Този начин е чудесен, когато си купувате нещо на кредит или когато теглите потребителски заем. Към вноската ви се добавят няколко лева, а ви обясняват, че ако стане нещо, те ще плащат да речем половината от дължимите суми всеки месец. Някои са категорични, че просто ще поемат борча ви за известно време, стига вие да си дадете парите и да сложите подписа си под десетина страници ситен текст. И ако имате нещастието наистина да останете на улицата и единственият ви изход са застрахователите ви, Господ явно не ви обича. Въпреки че те не правят проучвания преди да ви вземат необходимите пари, когато се случи нещо изискванията им към вас са хиляди. Ако сте се застраховали срещу земетресение, ще ви обяснят, че трябва къщата да е паднала, за да платят. Ако сте катастрофирали ще ви обяснят, че поне половината от пораженията върху колата ви са от преди инцидента, а щетите определено са по-евтини от вашите представи.

Но ако оставим настрана условностите им има неща, за които няма как да се измъкнат. Там печалбата идва от друго – сроковете на полиците. Ако си направите медицинска застраховка, тя не може да е за произволен брой дни. В повечето офиси усмихнати кукли ще ви обяснят, че можете да подпишете за пет или седем дни, а не както вие искате за шест. И имате два варианта - да си платите един ден, който няма да ползвате, или един ден ще трябва да се надявате, че нищо няма да се случи. Но определено една от най-гадните ситуации се явява при застраховката за съкращение. Вие плащате, за да може през следващите десет месеца да речем, кредитът ви ще бъде защитен и банката да дава еди-колко си от вноската. Вие сте си дали парите за всичките 10 месеца. И за зла участ ви съкращават да речем през първия и втория месец. Вие сте безгрижно спокойни поне за кредита, опитвате се да оправите останалите неща. Дори като най-големия наивник се обаждате да питате какви документи да носите, за да може онези хора да започнат да плащат. Договорили ли сте се все пак. И тогава се вади ситния текст и се започва по него. Щом са ви уволнили един месец след като сте се застраховали, то очевидно този акт е преднамерен. Иначе казано, обясняват хората, вие сте подписвали полицата с мисълта как ще направите далавера с шефа, за да измамите застрахователите и те да ви дават да речем 30 % от сумата. И те, за да ви изпреварят и да се предпазят, ви искат десет вноски, но реално ви предпазват за седем месеца. Просто докато затваряте телефона си мислите, че това е нещото, което винаги сте си мечтали да чуете – пийте една студена вода. Няма ли да ви е по-добре да ви оставят на работа и да си плащате цялата вноска, а не да се надявате на частичната им помощ възлизаща на доста по-малко от кредита. Но въпреки това те се чувстват измамени по принцип. Май по този начин се опитват да прикрият, че ние сме прецаканите. Затова е по-добре да не даваме пари на хора, които ни смятат за измамници по принцип, и които се опитват да ни изиграят, за да са първи. Нещата не стават с откровена кражба на вноските за трите месеца и заблуждаващата реклама за пълната защита.

Да повярваме ли на Майкъл Шийлдс?

Марина — Fri, 11 Sep 2009 09:41:49 +0000

Министърът на правосъдието Джак Строу помилва футболния хулиган Майкъл Шийлдс, който нападна българският барман Мартин Георгиев преди няколко години. Според съда това беше опит за убийство, свидетелите били над 20. Въпреки това обаче Строу пусна момчето от затвора с култувата реплика, която може би вече трябва да се вкара в учебниците по право – вярвам му. Предлагам ви вече всички дела да се разглеждат на принципа кой на кого вярва и доказателствата въобще да не се взимат под внимание. На кого му пука, че на мястото на спречкването между двамата е имало 20 души, които твърдят, че именно Майкъл е нанесъл тежкия удар по главата на българина? Според Строу друг човек си бил признал. Смятам, че консервативните великобританци създадоха две нови, ключови нововъдения в правораздаването и то само за няколко часа. Май трябва да започнем и ние така да определяме кой е виновен и кой невинен. Първо - не се гледат доказателства, а кой си е признал. Второ – присъдата се основава на вярата на съдията. Представете си как съдията по делото на Малкия и Големия Маргин им вярва искрено, че те не са лоши момчета. Просто са се оказали на неподходящото място, а освен това след съответната мотивация всеки би си признал нещата, за които ги обвиняват. Аз например вярвам на Максим Стависки, че не той е блъснал колата с младежите край р. Ропотамо. И основавам мнението си на факта, че друг си е признал, че е карал колата в този ден. Вярвам още и на Ванко 1, че не е склонявал никого към проституция. Нееее. Като ви погледне с тези честни очи можете ли да си представите, че може да направи такова нещо? Аз не. Даже може аз най-после да се предам на полицията, че в действителност карах момичетата да проституират, но натопих него. Аз вярвам също така на всеки от побойниците, убили Стоян Балтов, че той се е удрял в юмруците им, а не обратното. Вярвам им, че те и на мравката път правят и това е бил първият път, в който отиват на дискотека. И мисля, че Стоян, преди да умре трябваше все пак да си признае, че той сам се удряше в тях. Но най-много вярвам на пияния полицай, който уби 16-годишната Елеонора, че въобще не е бил той, че просто се е забавлявал, а някой е взел оръжието му е застрелял момичето. Дори ако си представим нещата в световен мащаб веднага ще ви кажа, че не съм убедена, че Хитлер е направил тези лоши неща, за които го обвинява цял свят. Погледнато реално той да е натискал копчетата на газовите камери или лично да е хващал и водил евреи в лагерите? Там да ги е тормозил случайно? Ето, че методът Строу понякога наистина дава резултати за реалибитация на очернени личности. От друга страна смятам, че английското правосъдие трябва да се вземе в ръце и веднага да започне да решава делата си според новите промени. За съжаление Меграхи вече изпусна тази нова вратичка в закона. И въпреки това сигурно Строу си мисли, че може да се вярва на либиеца, че не е отвлякъл онзи самолет до Локърби. Какво си мислите – той е поел вината, за да стане национален герой, не за друго. Сега се надявам само истинският извършител да си признае и така да паднат всякакви обвинения от човека. Той лежа толкова години в английските затвори и явно, че Строу не му е вярвал достатъчно или тогава все още не е бил прозрял тази жестока истина за правосъдието, защото го остави зад решетките до последния възможен момент. Може пък да вярва само на англичани, знае ли човек. Единственото радостно с освобождаването на Майкъл Шийлдс е фактът, че той е помилван от собствения си министър на правосъдието. Един акт, който доказва, че англичанинът е виновен. Ако беше оправдан може би щяхме да се хванем на приказките за нов обвиняем, който си е признал сам. Освен това той все пак остана в затвора за повече от четири години. Да се надяваме, че останалите пословични английска запалянковци поне малко са разбрали, че няма да им се разминава винаги.

Вашата язва излезе ли в отпуска?

Марина — Thu, 27 Aug 2009 10:28:08 +0000

Не знам дали сте участвали в новата интерактивна игра на здравното министерство, но ще ви разкажа как аз преминах през всички нива. Важното е да я играете през август, когато докторите са в отпуск. Та играта започва, както си трябва за системата – някоя част от тялото започва да те боли. И тук е първото предимство – не знаеш кога точно започваш да играеш първо ниво, а пък последното нещо, което знаеш е кога ще свърши. И така и аз се включих в нея – 23-годишна, неосъждана, неомъжена, здравно осигурена гражданка, която има нужда от преглед. Първото ниво се оказа и най-лесното. Отидох при личния лекар, той ме прати на преглед при специалист. Иначе казано бях минала първото ниво. Специалист във въпросната поликлиника вече нямало, това се оказа лукс. И така отидох в една от големите болници в София. И почти най-добрата. Там си записах час естествено за след седмица. Когато дойде денят Х се оказа, че направлението е без печат. Айде обратно на първо ниво. Върнах се, оправих нещата и пак стигнах до второ. От там идеята беше да отида за рентгенова снимка. Супер казах си, колко му е. Но в същата болница човекът, който прави специализираните снимки се оказа в отпуск за доста повече време от колкото пускат вас да си починете и доста повече от крайния срок на направлението – един месец. Отидох в съседна болница, уж трето ниво си викам, това онова. Ама не. Там пък имало ремонт на цялото отделение. Ще работи познайте – след 45 дни. Докато поправят хората отвътре , решили да постегнат и сградата отвън. Но това автоматично означаваше да отида в трета болница. Боли ме, изследванията трябва да се направят, времето тече. И така акостирах в третото лечебно заведение. Там – отделението работи, докторите не са в почивка. Казах си - това е, ударих джакпота. Третото ниво на играта ми е в кърпа вързано, тия от здравното ще видят, че тая игра може да се мине бързо. Да, ама не. Там се оказа, че специалистката от първата болница ми е дала направление за самата себе си, но не и за рентген. Незнайно защо, за да ми обяснят, че аз греша, а те са прави ми показаха целия журнал с имената, адресите, диагнозите и изобщо цялата информация на всеки, който беше минал този ден през отделението. Изследванията на тези хора щяха да останат по-скрити ако ги бяха публикували във вестника например. И явно тук бях на края на някакъв по-голям етап от играта, защото ми дадоха да избирам – или да се върна на първо ниво, при джипито – и то да ми даде ценното листче, или да се върна на второто ниво в първата болница. Реших да не чакам още две седмици, а да отида при джипито. Там стана ясно едно – може да ми даде направление за всяка процедура, но не може да ме изпрати при специалиста, наречен рентгенолог. В списъка от специалистите, на които тя може да ме прати обаче на буквата Р има само ревматолог. Помислих си, че при това положение май трябва да ми даде талон за психолог, да си ходя и да се изпише GAME OVER и да се свършва. Накрая обаче тя ми каза, че ми дава направление за облъчване, но листчето, с което трябва да отида на рентгенолог, трябва да получа от второто ниво, от първата болница. Правилата са трудно, но бързо се свиква. И взех едно тежко решение. Направих нещо, което естествено за всеки българин, но прецедент за всеки европеец. Обадих се на познат лекар, който ми направи необходимите изследвания, а в добавка имах и още няколко, за да се разбере наистина какво ми има. Много от тези познати ми обясняваха, че просто колегите им са ми искали пари. Или са искали да има повече направления, отново, за да има повече приходи. Аз не искам подобна здравна система. Не искам да плащам на някого „под масата”, за да ме лекува така както трябва да го прави. Не искам да получавам необходимото лечение само при приятели. Не искам докторите да ми обясняват, че лятото е лош сезон за болести. Изобщо не става дума ако си хронично болен, защото тогава ставаш хронично зависим от това колко пари имаш да дадеш, какъв сезон и кой период от месеца е. Неписано правило е, че можеш да боледуваш и да искаш направления само до 15-ия ден на даден месец, после документи за специалисти няма. За да ти направят изследвания трябва да си приготвиш поне една седмица, за да обикаляш от кабинет на кабинет. Вътре винаги намираш кутийка, в която се събират пари и разговорът започва от нея, но никой не си прави труда да ти даде документ за сумата. Не искам такава здравна система, която ме изхвърля на всеки етап. Аз не искам такова здравеопазване в държава от ЕС. То е наказание за всеки нещастен гражданин на тази държава.

Новите герои

Марина — Mon, 27 Jul 2009 15:40:28 +0000

В нашата страна има една група жени, която лесно можете да разпознаете. Те винаги ходят облечени в черно, винаги излизат с роднини. Можете да ги видите около съдебните зали, обикновено плачат. Тяхната група често се сблъсква с хора с протекции, закрила, подкрепа или чиста проба прикриване. Всеки, когото срещнете на улицата, ще ви каже, че не знае кои са, не знае техните имена, но ще ви каже, че се опитва да им съчувства. Тези нови герои от съдебните зали из българските градове, са майките на убитите деца. На онези, за които слушате по новините и цъкате с език. Техните деца са от онази нарастваща група, които напускат този свят преди да навършат 25 години не заради наркотици или защото са карали с бясна скорост чисто новата си кола. Те умират при побой, при умишлено и надлежно разчленяване, при десетки удари с нож.

Майката на Стоян Балтов от Сливен например. Как се казва тя? Тя за нас е майката, която не спира да плаче и да пита обвиняемите защо са го направили. Крещи от мъка и иска обяснение. И е права. Защото най-жестокият от момчетата, които са удряли до смърт Стоян, не е привикан дори като свидетел. Защо мислите – защото баща му работи в администрацията на район „Банкя”, твърдят приятелите на убития. Обикновено тези жени преглъщат сълзите и ви разказват подробно какво се е случило, кои всъщност са виновните и защо се измъкват. Превръщат се в един нов вид психолози, които се опитват да разберат защо някой може да убие тяхното дете. За няколко месеца стават завършени адвокати, които знаят наизуст наказателния кодекс. Хладнокръвно търсят истината, защото май само това им е останало вече.

Може ли някой да обясни на майката на Радостина защо момичето й е убито? Защо дъщеря й беше намушкана десетки пъти от Георги Цветанов, син на СДС-активиста Цанко Цветанов, питат убедените във вината му студенти? Как да кажеш, че някой е невинен, защото е син на някой си. Какъвто е случаят и с Мартин Борилски. Момчето, което на 20 юли 2000 година е открито с 93 прободни рани и обезобразено от удари с гира. Как да й кажеш, че убийците са свободни заради страха на магистратите от бащата? Двамата обвиняеми по делото излизат от ареста след отвод на 11 съдебни състава и цялата варненска прокуратура, с което доказват уплахата. За хода на това дело ни упреква дори Франция.

От къде започна всичко? Мен ако питате, може да се започне още от Съвестин. Детето изчезна през 1997 година и още го няма. Кой го взе, защо? Няма информация, че момчето е починало, но има ли изобщо информация за друго. Може би нещата тръгнаха от сестрите Белнейски. Момичета, за които пък се твърди, че видели катастрофа, при която кола, управлявана от настоящия областен управител на Пазарджик Георги Петърнейчев, убива възрастен мъж?

Млади хора умират непрекъснато, въпросът е виновните наистина да влизат в затвора, а не да научаваме, че са синове на еди-кой си и затова ще останат без присъда.

Когато педофил в Трън уби едно дете и рани друго, а накрая се самоуби, бе отвратително, гадно, отблъскващо. Но знаеш кой е виновният, знаеш, че той на практика е получил смъртна присъда. Докато при Радостина, Стоян, Мартин, сестрите Белнейски непрекъснато изпъква някаква чужда намеса. Може в хода на делата да се окаже, че няма протекции над обвиняемите, но подобна ситуация оставя лош вкус в устата. Някой е син на някого и това му позволява да убива всяко чуждо дете, което реши. Да се чувства безнаказан и да се надсмива над родителите на връстниците.

Ето това е едно от нещата, които все още държат живи майките. Че на тези момчета трябва да се поиска сметка, те трябва да получат присъди, каквито щяха да получат техните деца, ако бяха посегнали на чужд живот. Нещастието от самата загуба става десет пъти по-силно, когато е смесено с чистата несправедливост, за която ни „завидяха” дори и от Франция. Само се чудя как се чувства един човек, който е нанесъл 50 удара в нечие тяло, знае, че е убил, спомня си подробно защо и е на свобода. Видял е майката на убития в съдебната зала, помолил е родителите си да го измъкнат.

За съжаление точно те живеят спокойно и по-добре от теб и мен, а вече знаят, че има и още един начин, по който лесно могат да решат проблемите си с опонентите. Създали са си своя демокрация, защото някой им е позволил, но защо трябва да ги оставяме. Докато някой от убийците са радва на свободата си, иконописецът Йордан Опиц ще лежи десет години в затвора. Защо? Не защото е бил на дискотека и е пребил Стоян, не защото е наръгал Мартин, а защото е защитил дома си от престъпник, който е на свобода. Това се наричало правосъдие…

Кой не лъже?

Марина — Thu, 16 Jul 2009 11:16:28 +0000

Знаете ли защо хората вярват на Бог, но не и един на друг? Защо винаги съществува онази възможност да има измама, да има предателство, заговор, неистина, когато се разговаря с човешко същество. Защото колкото и да говориш на Господ, Аллах или Буда те не ти отговарят и не те лъжат. Докато човекът все се опитва да ти каже нещо, в което и той самият не е убеден или просто му се иска да стане така, но не е в неговата власт или да си го кажем простичко – откровено те заблуждава. Та в този ред на мисли не смятате ли, че въпросната имагинерна икономическа криза, която се проявява най-вече като разчистване на сметки на лична основа между хора на различни нива, ще доведе до бум и разрастване на един от най-доходоносните бизнеси – търговията с вярата. Оставяме на страна чистото доверие, което е човешка слабост. Неписано правило е, че по време на рецесия има бум на подобна далавера. Но не онази истинска, канонична вяра, която можете да намерите в църквите, а онази, която се нарича секта. Онази, която може да ти даде. Единственото, което може да ти предостави наистина е поредната лъжа. Проблемът с чистата религия идва от другаде. Църквата, джамията, синагогата са само гостната на Господ, там му казваш какво искаш и толкова. Няма да ти иска пари за това. Може да ти даде ядене, да ти даде дреха, безплатен съвет. Ще ти даде свобода, но няма да ти даде заплата. И така ти попадаш в капана на сектите. У нас има няколко големи „църкви”. Срещу послушанието ти те ти дават ориз, брашно, хляб. Ти си длъжен да помогнеш с каквото можеш. Длъжен. Но пък си нахранен. А бе нещо като братя Галеви. И така въпреки че основата на сектите е говорът, убеждаването и психологията в най-висша форма, иначе казано – човешките неща, ти се хващаш. Защото си принуден. Именно затова и предстои вълна от духовно разрастване на бездуховните групи. Пастори, които ще обясняват, че ти можеш да оправиш живота си, защото Бог е с теб. Ти знаеш, че е с теб, молил си му се само преди две седмици, но нищо не е станало. Но поне нищо не е обещал, не е като всички останали хора, които са ти обещавали. Но пък този ти говори за Бог, но дава ориз, брашно и така нататък. Така си мислиш в началото. Дали на втората година от безработицата ще имаш същите представи за света или вече ще си убеден, че пастор еди-кой си наистина си говори с Бог? И почваш да се чудиш – какво като е секта? И така след няколкото години като започнем да излизаме от кризата, ще стигнем до мястото от където тя започна. Първият конфликт между по-слабия и по-силния. Онзи, при който няма победители, а единствената цел е чисто човешкото надмощие. При Бог такова нещо няма, там сме равни, ще ви кажат любезно пасторите. Те просто са изпратени, за да ви служат. И вие да им послужите. Но като навлезете по-навътре. Тогава разбираш каква точно е цената на сляпата вяра. Не вярвай на никого, се казваше в един филм. Май наистина не трябва да се прави.

Как така заобичахте Иран?

Марина — Wed, 24 Jun 2009 08:25:00 +0000

Как стана така, че размириците в Иран накараха българите да погледнат към тази държава и да плачат за Неда? През 2001 година, след 11 септември, Иран беше обявена за една от „Оста на злото”. Тогава беше опасно да казваш, че изобщо имаш някаква връзка с нея и всеки те гледаше лошо ако влизаш в посолството на „тия араби”. Въпреки вековните контакти на България и Иран, никой не знаеше какъв етнос имат хората там. Само преди осем години беше еретично да говориш за тази страна. Жителите бяха демонизирани и обявени едновременно за поръчители и съучастниците на арабите, които сринаха кулите в САЩ. Никой не проумява и до днес, че тези хора не са араби и имат повече общо с нас, отколкото с тях. Само си спомнете от къде идват българите или поне, че това е държава с 5000 години история. Омар Хаям, Фердоуси, Руми или Хафез, както и за Авицена да са араби случайно? Именно от персийския, който не е мъртъв език, сме взели думи като „чорап”, „перде” и още хиляди, които у нас идват като турцизми. Хората в тази страна нямат по седем деца. Иранският народ е един от многото поробени от Арабския халифат, но не е част от него. Колкото ние сме част от Османската империя. В крайна сметка – колкото турците или индийците са араби, толкова и иранците. Въпреки това обаче непрекъснато слушаме коментарите на арабските журналисти по въпроса с изборите, нагласите, привичките и какво ли още не. Незнайно защо. Представете си турски журналисти да ходят в Австрия примерно и да обясняват за нашите вътрешни работи. И те даже сигурно знаят повече. Именно чуждестранните за Иран журналисти раждат бисери като МосАви, ХомЕйни и други. Според арабския език може това да е правилното ударение на думите, но не и според персийския. Там правилата са почти като във френския – в много голяма част от случаите ударението е на последната сричка. Но това е твърде дребнав проблем.

От друга страна България в началото мълча за размириците в Иран и после каза една поредна велика глупост. Че ако конфликтът се задълбочи, ще отзове дипломатите си. Някой тук знае ли колко българи има в Иран? Да вземем да ги зарежем, така ли? Междувременно хората забравиха и за онзи български шофьор, хванат с наркотици на една от границите. Отново излезе, че иранците са виновни. Просто законите за наркотиците са строги, не можете нищо да кажете, въведени са заради последния акт на вмешателство във вътрешните работи на Иран, наречено за по-красиво международен натиск. Но ситуацията у нас толкова се влоши, че само можем да си мечтаем за такава система и тук.

Преди време в историята с Иран и лошото му държание пред света се намеси и проблемът с Израел и крайния антагонизъм между двете държави и двете религии. Само един въпрос – някой да е съгласен Косово да съществува като отделна държава? Никой. Освен Косово. Именно новата държава беше поредният акт на същата тази международна общност да зашие нова държава на територията на съществуваща стара. Пък от там нататък всеки да се оправя, както може.

Иранците наистина живеят сложен живот, разкъсан между това, което казва шериата, проверките на моралната полиция пасдар дали си облечен, както трябва, диктатурата на аятоласите, не на президента, личните си желания и тези на техните родители и семейство. Една твърде сложна пратриархална система, в която те са успели да се запазят като хора. Когато си представяте иранците, представете си Неда, която въпреки тежкия строй е на улицата и протестира. В държава, в която това беше недопустимо, а за жена просто е чудо. Вижте Неда, а не си представяйте преялите с власт аятоласи, нито камикадзетата с бомбите, които са кюрдска и арабска запазена марка. Въпреки простотиите на управлението, обикновените иранци са гостоприемни точно толкова, колкото и ние, обичат същите неща като нас, в по-голямата част от страната е мизерно бедно, защо ли пак ми прилича на България, хората под 30 годин нон стоп са в интернет като тук. С тях имаме повече общо отколкото с турците.

Но защо CNN плаче за Неда? Защо никой не плачеше, когато американците убиваха на поразия в Афганистан например? Както това се случи малко по-рано в Сърбия? Както непрекъснато се случва из цял свят все с една и съща армия – американската. И ние се бутаме от време на време. Колкото да загубим някой и друг българин. Съвсем далечен от темата е въпросът, че американците отиват на война от фанатизъм, а българите – от бедност.

Ако пак се върнем на Иран – колко пъти Махмуд Ахмадинежод (محمود احمدي نژاد) казваше, че ще срине един коя си държава. Да го е направил? Поне с една. Защото за САЩ няма да ми стигнат пръстите на ръцете да изреждам.

След задушница и мъртвите гласували

Марина — Tue, 09 Jun 2009 22:46:37 +0000

В събота беше задушница, а в неделя се проведоха избори за Европейски парламент. На тях гласуваха хиляди живи и сигурно хиляди мъртви хора. Като моята баба. Тя е родена през далечната 1928 година, а днес трябваше да е на 81 години. Но за съжаление е починала още през 1978 година. Аз дори не съм успяла да се запозная с нея, родена съм доста по-късно. Но моята баба се оказа в избирателните списъци на една софийска община и за двата избора – за Европейски и национален парламент. Въпреки че не е присъствала там от смъртта си до последните два вота. Нито по време на бутафорни избори преди 1989 година, нито в тези след 1990 година. Нито на следващите, нито на които и да е до днес. Дали е единствената? Със сигурност не е. Дали ще гласува? Защо ли си мисля, че да. Някоя „добронамерена” ръка ще пусне бюлетина с нужния за някого номер в урната. Второ – нейното име ще промени цифрите на прословутата избирателна активност, защото тя се определя по броя на имащите право на глас. А с покойниците те стават доста повече и 3 процента например вече предполага различен брой хора. И това ще стане и сега с негласуването или пускането на бюлетина на хилядите мъртъвци. На починалите ви роднини. По този начин вашата любима партия може да остане извън властта. Както и да го погледнеш, винаги има печалба. Няма загуба, освен за вас… Със сигурност от доста години между страниците на списъците скитат нещастни мъртъвци, които някой употребява, както намери за добре, и не им дава покой. На местните избори през 2007 година имаше и друг номер, но той е много очевиден. В седмицата преди вота в някое село в общината идват да живеят 200-300 души. Регистрират се и искат да гласуват. За автобусите просто няма какво да се говори. Купуването на гласове с кокошки, ориз и кебапчета е смешно. Но определено вкарването на имена на починали хора е най-грозното изборно престъпление. Много харесах една група във Фейсбук, която призоваваше младите да приберат личните карти на баба си и дядо си в деня на изборите, за да има истинска промяна. В случая паспортът на моята е прибран от същата онази община, която й е издала смъртния акт преди 31 години. И която сега я слага в списъците си. Но си има и една хитрина, както се оказа. В дългия поменик за вота ще намерите само хора, които е възможно да бъдат живи през 2009 година. Защото прабаба ми и прадядо ми, които са починали в същата малка и невинна столична община, ги няма. Просто са родени през 1900 година – цели 109 години. От друга страна пък, няма да намерите и ваши близки, които са починали след 1989 година. Защо ли? Защото е скоро? Защото още си спомняте? Защото тогава масивите с данни на институции вече се управляваха от друг и нямаше как да стане? Не се знае. Но все пак гнусният факт, че някой е решил да се рови по гробовете на хората и да им тика бюлетини в ръцете, си остава. А действията са перфектни като активно мероприятие. Чудя се само колко ли хиляди хора са станали от гробовете си, за да гласуват на изборите през последните 15 години. Като отидете да пускате бюлетини на 5 юли, можете да потърсите старите си забравени покойници. Като видите имената им, спомнете си за тях, отидете на гробищата и запалете една свещ. Поне като другите си гаврят с паметта им, вие ги почетете. Защото на задушница не стават чудеса и роднините ви не възкръсват, както се опитват да ни убедят онези, които шмекеруват на дребно. И обръщат изборите с цената на всичко. Като вкарват в употреба и прословутите мъртви души. В най-истинския и натуралистичен смисъл на думата. Ако ваш роднина е употребен, за да има тройна коалиция, дали ще сте спокоен и ще махнете с ръка? Но пък като се замислиш, какво ли можеш да направиш…Ако сега баба ми беше жива, със сигурност нямаше да гласува за партии, които страдат от синдрома на култа към личността. Същите, които са я тормозили приживе и продължават да го правят примъртве. Бог да я прости!