Турското ни всекидневие 130 години по-късно
09.02.2010Има една държава, която у нас се оказва доста интересна тема за каквото и да става дума – за партии, медии, новини, министри дори. Това е Турция. 131 години след края на турското робство ние се занимаваме повече с нея, отколкото с Европейския съюз, САЩ или Русия. Малките момиченца вече не искат да приличат на Райна Княгиня, а на Инджи. Пет века ни разочароваха, но сто години ни върнаха покорното чувство. Но това е минало, трябва да се върви напред. Някой ще каже - стига вече с това робство, минали са няколко поколения от тогава, не го натяквайте. Но докато очакваме трети март и посрещането на поредната годишнина от свободата, ежедневието ни придоби нови измерения и различен център, който ни засмуква. И това не идва от изстрадалия редови турчин или помак.
През последната една година си говорим, питаме се и се чудим какво да правим с новините на турски по националната телевизия. Защо ги има след като ние сме само граничещи държави? Да пуснем и румънски, гръцки и сръбски? Или такива на иврит, защото у нас има много евреи? Само помислете дали ако не се беше случила Руско-турската война и Османската империя още беше тук, щеше да има поне десет минути български новини? Дали там има новини на арменски или кюрдски?
Пак по същото време, като че ли по план, нашето всекидневие насилствено се завъртя около турските сериали. Чудо невиждано у нас, Изаура и Касандра ще се обидят, но се случи – вече не са номер едно. Сега всяка домакиня и баба, половината работещи жени и доста голяма част от мъжете им седят и плачат за Харун и куп други хора с трудни за произнасяне имена, които сме се постарали да забравим за един век. Сериалите, които гледаме връщали ценности, морал и човешки отношения, които у нас били забравени. Да, забравени са, защото тук са били факт в 19 век. Защото ние сме продължили напред. У нас вече рядко се купуват и продават булки, рядко цялото семейство дава парите си на най-стария да прави каквото иска с тях. У нас вече просто се мисли по европейски, а не по ориенталски, колкото и да ни убеждават в обратното. Тръгнали сме по този път, да кажем, че ни остава още малко да стигнем в Европа. Но Балканите са рошави и едва ли някой ще успее да ги среше, казваше Радичков в едно от последните си интервюта. Чарът ни е в това, а не в покорството.
Единственият нормален глас в случая се оказа този на Божидар Димитров – поиска си човекът, Турция да даде обезщетенията за тракийските бежанци. Има ли някой наш сънародник, който да не иска това? Оказа се, че има и не е само един. А Божидар Димитров си изяде пердаха и се оказа порицан пред цяла България. Защото защитава интересите на страната си пред тези на Турция. А далаверата на бившата Османска империя е една – да влезе в ЕС. Но със сигурност скоро ще влезе в книгата на Гинес – за най-дълги преговори по присъеднияване към Общността. Иначе ние можем да говорим и за арменския геноцид. За него пак се дърпаха уши, но през 2008 години. Просто за Турция се говори с шепнене. За Македония то не ни помогна…










